Жените на 50 - новите съблазнителки

Шарън Стоун доказва, че една жена на 50 може да бъде дори секссимвол, нещо немислимо в близкото минало. С времето тя дори е станала още по-интересна 

Текст Ивайло Харалампиев, Барселона, за EVA
     
„Добре дошли в младостта на зрялата възраст!” Така започва Мариус Карол книгата си „Клубът на 50-годишните” (El Club de los 50, изд. La Esfera de los libros). В нея той разнищва значението на цифрата 50 в живота на една жена. При това не само на привилегировани звезди като Шарън Стоун, Мадона и Изабела Роселини, но и на редовите модерни жени.
 
Как определяте цифрата 50 в личния статус на една жена?
Това не е възраст за чудеса, а по-скоро за реализъм. Зрелостта дава спокойствие и мъдрост. Рано е да пишеш книга, късно е да родиш дете, но е точният момент да засадиш дърво. И все пак на жените не им е приятно постоянно да им припомнят, че са достатъчно възрастни, за да са баби, дори и това наистина да е така.

Греъм Грийн твърдеше, че в себе си винаги сме на една и съща възраст. В „Сексът и градът” Саманта казва на Кари: „Вглеждаш се толкова в миналото, че трява да си сложиш огледала за обратно виждане.“ Днешната генерация на 50 отказва да остане само в миналото. Разбира се, животът не започва тогава, но това може да е един много сладък период. Според проучванията най-лошият момент в живота е около 40-те, а след 50-те нивото на задоволство скача, защото оттам нататък нещата са някак по-ясни – имаш по-малко време, но вече не се луташ като на млади години, познаваш се по-добре. Опитът те е направил по-мъдър.

Кои са елементите на пълноценния и позитивен живот за една жена след  50?
Социолозите са единодушни, че най-добрият индикатор за благосъстояние в зрялата възраст е нивото на интеграция в обществото. Стимулиращата работа подпомага организма, докато рутината го състарява. Качеството на междуличностните отношения също е много важно, независимо дали става въпрос за роднини, приятели, сърдечни връзки. Колкото по-активна е една възрастна жена, толкова повече забавя хода на времето.

Жана Моро веднъж сподели, че изглеждаш по-млада, ако не се притесняваш особено дали е така. Наслаждавай се на живота, без да се вманиачаваш особено по биологичния часовник. Жените в тази „младост на зрелостта” са решени да измислят живота си отново, да експериментират, да се разбунтуват срещу рутината и дори да си поставят нови цели. Доскоро само мъжете на 50 минаваха за преуспели и нерядко на тази възраст сменяха съпругата, която им е помогнала да се изкачат нагоре, с много по-млада жена, символ на социалния им триумф.

По същия начин ли постъпват и успелите жени?
Жените на 50, които имат успех в бизнеса, политиката, киното, също искат по-млади мъже до себе си. Те пък са привлечени от същото, от което и младите жени в обратния вариант – социалния триумф и атрактивността на опита. Успехът еротизира и мъжете, и жените. Писателката Пол Констант настоява, че днес жените си връщат еротичната сила благодарение на властта, която имат в обществото.

Но за жените, които нямат особени успехи, ситуацията продължава да е доста сложна. „Всяка жена на 50 поне веднъж е уловила намека, че вече не става за секс”, коментира писателката. Но дискриминацията се дължи в повечето случаи не на пола, а на социалната роля. И в Холивуд нещата се променят. Сюзън Сарандън е омъжена за Тим Робинс, който е с 15 г. по-млад от нея. 17 г. делят Деми Мур и Аштън Къчър. Антонио Бандерас е пет години по-млад от Мелъни Грифит. Джина Дейвис е с 16 г. по-възрастна от партньора си.

Доколко влияе рекламата?
Един от най-известните случаи е пенсионирането на Изабела Роселини след 20 г. в „Ланком“. Тя заяви на козметичния гигант, че категорично отказва да се оперира, за да коригира бръчките си. При това с особено остроумния коментар, че би била далеч по-притеснена, ако й се беше сбръчкала интелигентността.

Но ето че Лорън Хътън на 62 г. стана корица на „Вог“. Джейн Фонда на 68 е лице на „Лореал“, макар да признава,  че мъжете и жените не се мерят с еднакви мерки, когато стане въпрос за възраст. Пред вратата сме на една революция не само на навици, но и на концепции и идеи, тъй като с напредването на средната продължителност на живота на сцената се появява нова консуматорка, която държи да се вижда отразена по съвсем различен начин в медиите.  50-годишните харчат все повече и фирмите вече не могат да ги пренебрегват.

Т.е. през последните години има някаква положителна промяна.
Така е, доста умели маркетингови спецове върнаха на първа линия възрастни жени, които само допреди няколко години като че ли завинаги бяха изпуснали влака на рекламния бизнес. Какво да кажем за Шарън Стоун, която рекламира Capture на Dior, или Изабела Роселини като лице на винтидж линията на Samsonite. Също Селин Дион и Ким Бейсингър. Все едно ни подсказват, че времето е съюзник на пътешественика. Тези жени не само не са „прозрачни” или дори „невидими”, а светят със собствена светлина.

Джери Хол нямаше никакъв проблем да се съблече гола на театралната сцена в Лондон. Тя дори твърди, че сексът на 50 е още по-добър. Европа много повече цени по-възрастните звезди като Катрин Деньов, София Лорен, Жана Моро, които продължават да работят. За разлика от американците, които смятат, че актриси от ранга на Мишел Пфайфър, Катлин Търнър или Ким Бейсингър имат срок на годност.

С какво 50-годишните днес са по-различни от предишната генерация на тази възраст?
Хората, родени в средата на 20-и в., са първото поколение в историята, живяло в ерата на консуматорството от сравнително ранна възраст. Те  представляват най-богатият сегмент на всички времена. Чувстват се млади по дух, поддържат се, обичат да пътуват, интересуват се от мода, финанси, компютри, джиесеми, козметика и коли. Помнят родителите си на тази възраст и не искат да остаряват преждевременно.

В Щатите расте броят на възрастните служители, които вече са желани. Цени се техният опит, здрав разум и прагматичност. Проучване на „Бритиш телеком“ показва, че жените след 50 са по-добри шефки от мъжете. Доверяват се повече на служителите си и са по-гъвкави в организацията на работата. А и служителите предпочитат жени шефки, любопитното е, че един от признаците е, че се обличат по-добре от мъжете.

Как ви се струва вечната борба за мерките, която заразява и по-възрастните?
Фразата на Коко Шанел, че една жена никога не е достатъчно слаба за модата, би трябвало да бъде заличена от биографиите й. Крайно време е модните марки да разберат, че не всички хора могат да бъдат като Калиста Флокхарт и Ейдриен Броуди. Диктатурата на малките мерки не само им носи загуби на продажби, но и на доверие.

Какво мислите за ролята на пластичната хирургия?
Разбира се, че пластичната хирургия навлиза с огромна сила в модерния живот. Но въпреки всичко истината е една - няма крем или козметична процедура, която да се равнява по сила с позитивното отношение към живота. С което не отричам, че трябва да се поддържат кожата и тялото. Все повече възрастни жени се записват на фитнес, за да са в по-добра форма.

Смятате, че дори и сексапилът на по-възрастните жени може да действа безотказно.
Шарън Стоун доказва, че една жена на 50 може да бъде дори секссимвол, нещо немислимо в близкото минало. С времето тя дори е станала още по-интересна. В скорошна класация на мъжкото списание „Ескуайър“ на най-желаните жени в топ 4 влязоха три над 40: Шарън Стоун, Рене Русо и Гонг Ли. Жаклин Бисе, кръстница на Анджелина Жоли и с 30 г. по-възрастна от нея, твърди, че никога не се е оперирала и въпреки това има повече успех с мъжете от кръщелницата си, когато двете излизат заедно.

ЕVA

Първата жена на Рон Мос разбива сърцето му

На 14-и август актьорът за последен път влезе в кожата на Ридж Форестър

Боряна АНТИМОВА

Звездата на “Дързост и красота” Рон Мос, който през седмицата се превърна в новина номер едно в света на сериалите заради отказа му да преподпише договора си, не е щастлив в личния си живот. Първата му съпруга Шари го зарязва след 12 години брак.

Любимецът на милиони жени по света нямал късмет да намери истински сродна душа. По едно време той дори решил, че не му е писано да се влюби и да създаде семейство. Но едно парти през 1990 г. преобръща живота му. Там Рон среща актрисата Шари Шатък.

И за двамата това е любов от пръв поглед, а Рон споделя, че Шари внася стабилност в живота му и става негова щастлива звезда. Но Шари го зарязва така неочаквано, както се появява в му. След 12-годишен брак, в края на 2002 г. тя се изнася от общата им къща в Холивуд заедно с двете им дъщери Кризон Карбо (р. 1994 г.) и Кейлъб Модин (р. 1998 г.). Следва бърз развод, а Рон се затваря в дома си и дълго време отказва да се среща и говори с когото и да било.

Продуцентите са силно разтревожени: има опасност заради личната трагедия на Рон да се разбие графикът на снимките на “Дързост и красота”. И тогава Хънтър Тайло - най-добрата приятелка на актьора (в ролята на Тейлър в сериала), спасява положението. След упорити молби и увещавания Хънтър успява да се вмъкне в “крепостта” на помръкналия актьор.

Подобно на героинята си, психоаналитикът д-р Тейлър Хейс, Хънтър помага на Рон да преодолее любовната си мъка и да излезе от леговището си. В първото си интервю след развода с Шари Рон Мос заявява, че чувствата му са разбити и вече не вярва в любовта.

Рон и Шари

След няколко години самота през 2004 г. Рон започва сериозна връзка с бившата звезда на “Плейбой” Девин ДеВаскес. Сватбата им е през септември 2009 г. Днес двамата живеят в нейното имение в Холивуд. В свободното си време Рон обича да рисува, да снима, медитира, играе тенис, разхожда се с ролкови кънки, кара колело и изучава бойни изкуства.

Роденият в Лос Анджелис актьор, който на 4 март навърши 60 години, 25 от които прекара в кожата на самонадеяния моден магнат Ридж Форестър, споделя, че изобщо не прилича на героя си. Като дете е бил невероятно срамежлив. Вместо да играе навън с останалите деца, с часове седял затворен в стаята си и си измислял въображаеми приятели.

Всъщност голямата страст на Рон не е актьорството, а музиката. На 11 години той се пали по по бас китарата и барабаните. Започва да изучава и двата инструмента едновременно, а по-късно заедно със свои приятели прави групата "Player". Бандата бързо набира популярност и за кратко време издава четири албума.

Зашеметени от внезапната си слава обаче, младите музиканти се изпокарват и групата се разпаднала. Разочарован, Рон се записва на курсове по актьорско майсторство, за да преодолее стеснителността си. Тогава няма никакво намерение да става артист.

Изненадващо и за самия него обаче, през 1987 г. му предлагат ролята на Ридж Форестър в сериала "Дързост и красота". Така снимките се превръщат в негово всекидневие. И макар да му липсва какъвто и да било опит в телевизията, Рон се справя с ролята си повече от добре.

Сватбата на Рон и Девин

Талантът му не остава незабелязан и паралелно с участието си в "Дързост и красота" той се снима във филмите "Hard Тicket to Hawaii" (1987) и "Predator" (1990). Участва и в тв шоуто “Танци със звезди”.

Седмицата премина под знака на догадки и предположения, защо Рон “уби” героя си Ридж, като излезе. Във вторник, 14-и август, бяха заснети последните сцени с него, които в САЩ ще се излъчат през септември.

Според Entertainment Weekly той е отказал да поднови договора си заради размера на заплатата си. Известно е, че бюджетът на сериала беше сериозно орязан, което се отрази и на хонорарите на звездите. Друга версия пък гласи, че Рон иска да се отдаде най-накрая изцяло на своята голяма любов – музиката и група Player.

Раздялата на Рон Мос със сериала, който се излъчва в над 90 страни в света с аудитория над 300 милиона зрители, идва след впечатляващите 6388 епизода. Продуцентите от Bell Phillip Television потвърдиха за напускането му, а в социалната мрежа Туитър Рон цяла седмица успокояваше феновете си с обещанието, че в момента не може да съобщи причините за напускането си, но ще го направи веднага щом е възможно.

В холивудските среди вече се водят наддавания как продуцентите ще “убият” героя на Мос в последния епизод с него. Коментарите са, че смъртта е прекалено елементарно решение за сериала, който няколко пъти “съживи” свои герои. Някои пък припомнят за успокоение, че често звездите се завръщат в сериалите след известно време.

Публикувано във в. “Преса”, 19 август 2012 г.

Новите българи: Мейс и Селин Мюлер: След пенсия се местим в Родопите

В китния си дом в Момчиловци семейството холандци веселят гостите си с песни и свирни на гайда

Боряна АНТИМОВА

Ако някой може най-детайлно да ви разясни разликата между двата вида български гайди - джура и родопската каба, това със сигурност е… холандецът Мейс Мюлер. Той има колекция от гайди и знае да свири стотици български песни.

От години участва в традиционното надсвирване в родопското село Гела през август и често заема призовите места в тройката. Съпругата му Селин пък ще ви запее със светнало лице “Излел е Дельо хайдутин” на перфектно родопско наречие.

Двамата симпатични холадци вече са пуснали трайно корени в Родопите. Имат си къща на 3 ката в смолянското село Момчиловци и тъй като са пред пенсия, сериозно са решили да карат там старините си. Това лято бяха за близо два месеца там, септември пак се връщат. “Най-добре си ни е на къщата в Момчиловци”, смее се Мейс, придобил вече типичното българско самочувствие на чорбаджия на китен имот.

Помолят ли ги да изпълнят нещо, Селин и Мейс с удоволствие стават от трапезата 

Освен Селин, две любови са се борили цял живот в сърцето на 64-годишния мъж: биофизика и музика. Мейс е уважаван учен, асоцииран професор в университета във Вагенинген, Холандия. Преподава биология и биофизика, публикува в научни издания, води докторати на студенти.

Но сред райската природа на Родопите сърцето на Мейс е волно като птичка. В Момчиловци той продължава да вади своята гайда всеки път, когато го помолят комшиите. А чудната природа наоколо е рай за един биолог и професор Мюлер сериозно възнамерява да продължи заниманията си.

От много млад Мейс се запалва по балканския фолклор, а на концерт в Амстердам за пръв път чува гайда и се захласва по нея. В Прилеп, Македония си купува две гайди и буквално се потапя в живота и културата на Балканите. Тръгва да обикаля и да записва с касетофон песни, мелодии, текстове, като истински фолклорист.

В голямата къща на Селин и Мейс в Момчиловци често идват скъпи гости родопчани 

От 10-годишен Мейс свири на пиано и радва гостите си с великолепни клавири на Шопен. Голямата му любов обаче си остава родопската каба гайда. Когато от Прилеп се връща в Амстердам, той събира плочи с българска музика.

Създава оркестър "Приятно", който гастролира в Холандия, Великобритания и Германия и изпълнява интересни фолклорни композиции. “Холандците не разбират гайдата и не я обичат особено, там рядко свиря”, казва Мейс. Затова окача чудния си инструмент на стената за цели 15 години.

Но на един фолклорен фестивал в Брюксел се запознава със Стефан Захманов – виртуоза на гайдата от смолянското село Соколовци. “Веднага се сприятелихме и той стана моят учител”, казва Мейс. Именно бай Стефан го подтиква да посегне отново към инструмента след 15 години. През 2003 г. го записва за участие в надсвирването в Гела и оттогава Мейс и Селин редовно участват в събора.

Мечтата на Мейс е да направи институт по биофизика
в сърцето на Родопите - с. Момчиловци

Щастлива случайност среща професора по биофизика със Селин ван Дулкен. Събира ги общият интерес - любовта към всичко българско. А после идва и голямата любов между двамата, която ги държи споени един за друг от години. Късна любов е тази, съдбовна. Мейс вече има първи неуспешен брак зад гърба си и две деца.

Селин е със смесени корени. Баба й по майчина линия е от стар изискан френски род, родена в Брюксел и расла в Париж. Бабата по бащина линия пък е чехкиня. Селин е филолог, преводач от френски, учител и екскурзовод. Записва се в хор и на танци и там попада на българския фолклор. Днес с гордост заявява, че от 30 години учи родопски песни.

През 1979 г. Селин за пръв път пътува до България за седмица, на курс по народни танци в Пловдив при хореографа Димитър Дойчинов. “Тогава се влюбих в Родопите – веднага, абсолютно и завинаги. Не само в музиката, но и в природата”, казва Селин с блеснали очи.

Ето, така се празнува Нова година в Момчиловци (Мейс и Селин са вляво)

Човек може само да гадае с какъв възторг дамата, потомка на изискани французи и живяла сред студената подредба на Амстердам, се диви на пищното великолепие на Родопите… “Беше октомври месец, дърветата бяха изпъстрени с цветни листа. От Бачковския манастир се разходихме наоколо… Райско, неземна красота…

Почувствах се като привързана за това място. И като се върнах в Амстердам, постоянно си мислех за планината и хората. Един месец слушах само родопска музика и тъгувах за там”, спомня си Селин. По това време тя започва да пее народни песни и на един концерт среща Мейс.

Преди пет години двамата решават да си потърсят дом в Родопите. Така попадат на една стогодишна къща на 3 етажа, с 8 стаи. Правят голям основен ремонт и в края на 2008 г. се нанасят. През септември Мейс очаква в Момчиловци да пристигне тир с цялата му лаборатория от университета във Вагенинген.

Другата есен, като се пенсионира, професорът смята да осъществи отдавнашна своя мечта – да създаде легализиран институт по биофизика там, в Момчиловци. “В Родопите има над 200 ендемитни растения, които не се срещат никъде другаде по света”, обяснява разпалено Мейс. Той иска да чете лекции в Пловдивския университет или в Смолян. Така си представя бъдещето.

Те са готови да засвирят и запеят на улицата, навсякъде, където има хора, жадни за тяхната музика...

Селин пък прошепва под сурдинка, че и в Холандия, както тук, има скрита дискриминация по възраст и че тя не може да си намери работа. Двамата показват зелените си български паспорти за 5 години. “Вече сме официални жители на България и почти българи, но нямаме ЕГН. Оставаме холандци заради пенсиите, а и страната ни вече не дава двойно гражданство”, намига усмихнат Мейс.

Двамата ще карат шофьорски курсове тук, за да може догодина да пътуват из България. Тежки ли са пътищата в планината? “А, не, хубаво е, хубаво”, казва Мейс. “На него нищо не му пречи, всичко му харесва тук”, смее се Селин и си личи, че и тя се чувства като у дома си=

Заразказват ли за живота в Момчиловци, двамата не могат да се нахвалят от комшиите и приятелите си. От сутрин до вечер в махалата кипи живот – там постоянно или ходят на гости, или посрещат някого. А седнат ли на тежка трапеза, някой плахо ще промълви: “Я надуй, Мейс, гайдата”. И Мейс не чака да го молят, засвирва, а пък Селин запява.

Късна любов е тяхната, съдбовна...

“Много често имаме мохабет с комшии, с приятели”, казва Селин. Мохабет означава за тях да си седнат с някого на сладка приказка. Много им харесва това у българите – че са толкова топли, сърдечни и гостоприемни. Селин се хвали с родопските манджи, които е усвоила. С удоволствие прави пататник и баница.

Харесва й непрекъснатото гостуване, срещите с родопчани. “Те са много духовни и културни хора. Има някои, неуспели да завършат, но природно интелигентни”, казва тя и лицето й отново се озарява с онази усмивка на жената, открила хармонията в себе си.

Публикувано във в. "Преса", 19 август 2012 г.

Aприлци (II редакция)

Георги ТОМОВ
(II редакция)



- В Гърция! –  любимият, не търпящ възражение тон на жена ми. Смразява всичко, което има кръвоносна система. Не на мен тия.
- Троянския балкан  – повтарям кротко и умишлено присвивам очи. Kогато съм китаец, тя става с цяла идея по-мека:

 - Но в Гърция е... толкова спокойно... 
 Убийствен довод, мисля си – ще трябва да избухна. Избухвам:
- Стига с тая Гърция бе, аман от спокойствие, да няма какво да ти подскаже, че си жив!  Да няма какво да ти избуши адреналина, та да изригнеш като вулкан: „Е сега вече ви...!” 
- Ооо, моля ти се! Като се напиете, не знаете какво правите.

Права е, да – обикновено след вулкана се случват подвизи.
- Нали затова се ходи на почивка, в края на краищата. Как може да почиваш пълноценно, ако не си образуваш спомени – изтъквам.
- Като искаш спомени, да идем на нашето море, а? – ехидно - другият любим тон на жена ми.

Въздъхвам:
- Е, хайде пак отначало... Нали решихме да накажем черноморието тази година. Стига сме го облагородявали. Мамка му, ако още веднъж чуя за зърната на Памела Андерсън и кочана на Майк Тайсън, ще си направя сепуко. Да си го направя ли още сега, кажи де, а?
-Не – казва жена ми.
...Млъквам, силно изненадан.


1.
Едноименният хотел в Априлци е прилично реновирана част от рая, със зелена морава, тенискорт и басейн. Изборът не е случаен  – ще започнем с кумеца здравословен живот - спираме пушенето и пиенето, спортуваме. До седмица ще сме супер пичове с плочки по корема.

...На третият ден сме с тотална мускулна треска, изкълчени глезени, треперещи ръце и oсвирепeли от глад погледи. Налагат се спешни мерки. Храним се еднообразно, но питателно –  шкембе чорба с много люто и скара.

Позволяваме си различни игри с карти - леко натоварване на опорно-двигателния механизъм – за апетит. Правим слънчеви бани. Плющим наливна Каменица като слънчасали камили – за да не се обезводним, не че обичаме. Но да не избързваме, до третия ден има време.


2.
Ден първи, ранно утро – красота, по програма – тенис. Жена ми няма нищо против да се разкарам, за да си поспи, но много иска да я събудя, за да ми го натяква. Семейното щастие е в кондиция само ако единият от двама ни е гузен, обикновенно това съм аз. Затова пъшкам, тропам и мърморя:
- Къде са ми късите гащи, забравила си ги, нали?
- Не може ли поне веднъж да се наспя, а? Един-единствен път, толкова много ли искам? Да не забравиш хавлиите!
- Няма – казвам и излизам.

Шезлонгите около хотелските басейни винаги са кът, поради това масово се практикува ритуалът „запазване чрез хвърляне на хавлия”. Войната е за „централните места” – добре видими от бара и прозорците на хотела.  Как може да почиваш пълноценно, ако не си забелязван.

Преварили са ни, „противникът” е заел ложите, но все пак се дореждаме до прилични места. Слава Богу - кортът е свободен. Всъщност за целия ни престой не го видяхме зает. Пълна мистерия е обаче защо мъже и жени в тенис екипи и маратонки специално за „клей” разнасят маркови ракети насам-натам. Може би играят нощем, докато спим. Или ни дебнат –  не внимаваме ли –  тихомълком развихрят спортни драми.

Страхотно би било да поплуваме след трите сета, но уви – появяват се предните разузнавателни постове на противника. Ето ги – невръстни камикадзета, размахват ръце и крещят така, сякаш са нападнати от рояци диви пчели. Навъртат две сухопътни обиколки, поднасят по завоите, раззуват джапанките - по една в двата противоположни края на басейна - и скачат панически във водата.

Междувременно основните войскови подразделения от шкембести татковци са достигнали предния рубеж, разгърнали са се, заели са позиции. След канонада официални молби, категорични заповеди и  неистови заплахи преминават към обходни маневри с недвусмислена цел – вадене на камикадзетата от водата и ошамаросване.

Най-сетне басейнът е опразнен - резултат, постигнат само и единствено чрез средствата на дипломацията. Дипломацията е умение да се говорят приятни неща, докато се кроят пъклени планове. В случая помагат безусловните обещания за незабавна и неограничена консумация на  сладолед. Подвижната лудница тръгва към бара.

За нещастие на татковците, барманът до скоро е бил дете, освен това няма намерение скоро да става татко. На въпроса, зададен с намигване и красноречиво клатене на глава:
- Сладолед не продавате толкова рано, налиии?- отговаря с подхилкване:
- Как бе, продаваме, има всякакъв, даже с играчка!


3.
Какво става нататък, не разбирам, гмуркам се под вода и загребвам мощно. Правя няколко дължини, внимавам за стила си. Може някоя ранобудна красавица да гледа... Внимание! Изскачам от водата внезапно и решително като кит самоубиец - действие, формирано на дълбоко подсъзнателно ниво.

Предизвикано е от отчетлив звук, който различавам и насън  – тракащи женски токчета. Тракането на женски токчета винаги предава многозначно морзово послание, водещо до незабавна и повсеместна бойна готовност. Както за мъжете, така и за жените.

Кумецът си плува, аз поглеждам обекта дискретно, през рамо. Пълна десятка, без забележки, всички екстри, тунингована дълга база, спортно окачване, оторизиран сервиз, грижовен стопанин (сигурно пенсионер, да е навъртял, да е навъртял - колко да е навъртял). И какви еърбеци! И това всичко само с един поглед, през рамо.

Истинският мъж си личи по това, дали в екстремни ситуации мисли бързо и действа решително!  Дръпвам хавлията на жена ми от шезлонга, после ще я мисля. Втори поглед –  бял бански, за да не прозира мокър, трябва да е адски скъп.

Парео, бели чехли висок ток, не са златни – модерните за сезона - тази е един сезон напред. Цикламена чанта, бие на маркова, дали е, ще разберем после, като огледаме тегелите. Носи огромни очила, закриващи половината физиономия - тенденция, ненавиждана от козметиците - всъщност единственото работещо решение на проблема с бръчките около очите...  


4.
Идва, кима ми. Стил, обаяние и чар. Замайва ме с парфюма си. Доближава опасно близо, посочва заложения капан, усмихва се (разбира се, перфектни зъби) и преди да каже и дума, аз махвам небрежно, но красноречиво с ръка – е как, свободно е!

Тя сяда грациозно - появяват се почти невидими сатенени гънки над ръба на банския. Косата й - тъмна и естествена, е вързана с цикламена панделка и нещо като мрежичка. Затварям очи, защото така или иначе не мога да им вярвам.. Перфектна е.

Стърча тъпо и обмислям ситуацията. Доста трудно е да легнеш достойно, когато си по бански - минава се през седяща фаза, при която коремът напомня голяма възглавница, без ни най-малък намек от дълго мечтаните баклавички - по час всеки ден - на килима в хола.

Прилага се вариант на странично полягане, но само с гръб към обекта - някаква странна маса се изсулва надолу, висва и достига шезлонга доста преди теб, разстилайки се издайнически. Най-добре е да се пада заднишком, прав като талпа.

Правя го. Сигурно боли, ама на кой му пука! Лежа си, в кататоничен ступор, замечтан, когато чувам ангелско  „Альоо, хааай – обажда се на някого .  - Аха, аз съм, муцка. Тукай супир, мноо яко. И човека й напрао виликулепин. И муцка, ши падниш, такова ма пирфектно”.


5.
Главата на кумеца стърчи над ръба на басейна, вода се стича в зяпналата му уста. Пирфектната затваря телефона,  поглежда ме кокетно и пита:
- Дей дилбокоту?

Скачам,  хващам я за ръка, правим няколко решителни крачки напред, в очите ми – сълзи от гняв и отчаяние. С изражение „не се меси, каквото и да става”, изръмжавам към кумеца:
- Дей дилбокоту!

- В Гърция – чувам някъде зад  гърба си и се смразявам.

Бадири (II редакция)

Георги ТОМОВ
(II редакция)


Enigma - Return to innocence

Попаднах в Столипиново случайно, че как иначе да попадна. Досетих се къде съм по смяната на пейзажа – скучното сиво предградие внезапно се отдръпна, засрамено или обидено от нежеланото съседство. Издънени дограми, сателитни чинии, навесено пране – явно циганите са отворени към света, любознателни и чистофайници.

Широк асфалтов път разцепваше квартала на две огледални половини, пространството зад тях, чак до уморените, опушени  панелки, бе покрито с килим от боклуци върху непреходима кал. Покрай тази артерия, странно защо само от едната страна – „заведения” и „магазини”, струпани в неописуем гръндж стил, фантазията на вложените материали изненадва.

Върху асфалта бяха разхвърляни разкривени маси, столове и пейки – явно тук тече целият живот на квартала. Тук се яде и пие, пуши и  шмърка, шляпат се карти и се танцува.

Тук се случват разговорите и скандалите, договорките и пазарлъците, плановите и извънпланови сбивания и оргии. Тук се вихрят  и официалните празници - сватби и погребения, кръщeнета, Банго Васил и всички онези весели и тъжни ромски ритуали, заемащи някакви си 325 дни от годината.

Пренаселено, в тази лятна привечер на обикновенния  делничен ден. Млади хора, гъвкави и жизнени, гротескно наконтени в стил ПЛАНЕТА/МТV; дърти пияници и лумпени с пластмасови чаши или направо бутилки в ръце, многолика тълпа, втренчила  в мен очи с любопитство, почуда и раздразнение. С черни „Reyban” съм,  много късо подстриган, масивна структура. Това обикновено помага, голям майтап, ако баш сега ме вкара в беля.

При стрес се отделя характерна миризма, породена от  феромоните в потта. Кучетата надушват страха, настървяват се, циганите също. Обонянието на човека е закърняло еволюционно, поради което по-натуралните са по-способни в това отношение. Затова – никакъв страх, увереност и спокойствие, а дали по-добрият вариант не  е направо да демонстрирам арогантност.

Намалявам скоростта на джипа до санитарния минимум. Обмислям как да реагирам, ако внезапно някое цигане легне под предницата, иди доказвай, че не си го ударил. Ами ако някой бабаит реши да се прави на автомивка, да се разкрещя или да извадя някой лев.

Колко, десет дали стигат? Дали да  ползвам клаксона. Не, може да се приеме за паника. Номерът ми е софийски – дали това е плюс, или е проблем. Отварям прозореца, подпирам небрежно лакът и си придавам отегчен вид. 

Някой ми маха да спра – стар циганин, брадат и раздърпан, с перде на едното око и заплашителен клюнест нос. За миг се зачудих дали да не дам газ. Спрях, той попита за къде съм, казах му „за центъра”.  „И аз съм за центъра, ше ме земеш ли?” „Качвай се .”

Помислих си, че това е идеалният вариант за излизане от „зоната”, пресегнах се през моя Сталкер да му сложа колана (иначе електрониката яко пищи) и тогава... И тогава усетих миризмата. Миризмата на гнило, прокиснало и пушек... миризмата на ... Бадири !!!

„Тогава, когато вече нищо не е останало от едно минало, хората са отдавна покойници, вещите са изпочупени или загубени ... мирисът и вкусът остават неизменни, като душата ... жизнерадостно носещи в крехката си, почти неосъзната същност великото явление “памет”...” - Марсел Пруст.

Учените и досега не могат да разгадаят как работи системата за обоняние - едни залагат на теорията на парциалните налягания, други на формата на молекулите.  Но никоя теория не казва как точно средностатистическият човек различава над десет хиляди отделни аромата.

И как да си обясним паметта към миризмите, когато невроните, отговарящи за възприемането им, се подновяват всеки шестдесет дни. Колко ли поколения неврони са се сменили от времето, когато съм бил дете.

Двеста и четиридесет комплекта, по пет милиона неврона за всяка ноздра!!! Явно мойте са отличници - без никакво колебание от мириса на гнило, прокиснало и дим успях да извлека спомена за Бадири.

Бях на пет и половина години, прекарвах лятото при Монтанските си баба и дядо. Къщата беше току до пазара, в петък ставаше пренаселено. Тълпи  търговци, клиенти, зяпачи, музиканти... и разбира се – цигани.

Дебели сбръчкани старици с  шарени потури, седнали „по цигански” до оградите на къщите, напъхали лули в безформените си празни усти, накачулени от куп плетени кошове, кошници и какви ли не неща с дръжки.

Мръсни дрипави мъже на неопределена възраст, с безумни усмивки – самотни прогнили зъби и лилави венци, дълбаещи за алиби дървени лъжици и гаванки. Загадъчни и плашещи, любопитството надделяваше над страха и желанието да избягам, гледах ги с възбуда и срам.

Казваше се Бадири. Не бях го виждал, но чувах името му редовно. За цялата околия той беше вариантът на Торбалан, споменаването му караше децата да слушкат и папкат, да примират и пищят. „Ела да видиш кой е седнал пред портата”, каза един ден дядо ми, хвана ме за ръка и ме изведе на улицата. При Бадири!!!

Никакво любопитство не можеше да ме накара да го погледна, изпитвах само и единствено страх. Атавистичен страх. Затова и  не мога да го опиша, този Бадири – символ на злото в мойте детски очи и ужаса в мойто детско сърце. Надушвах  присъствието му, задъхвах се, главата ми бучеше и ми се повдигаше. Тази миризма - прогнило, възкисело и дим ...

След това съм припаднал, тресе ме няколко дни, докторите не помогнаха, баба решила да ми се лее куршум. При  една стара циганка ... В Махалата! Не ми каза къде отиваме, беше тъмно, къщата – схлупена, на кьоше, няма двор отпред, мушнахме се бързо вътре. Нямаше никой. Голяма стая, същият бюфет като нашия, креват с пружина, дървена маса, столове с плетени шарени столовки. Печка в ъгъла. На пода няколко ката черги от парцали.

Носехме армаган - баница с халва и стафиди. Увита в бяла кърпа и пъхната в найлон. Сложихме я на масата, баба я извади и накъса на парчета. Отнякъде се появи циганката, много стара, ходеше бавно и безшумно, беше по терлици, с червени потури, елече и кърпа на главата.

От нея лъчеше спокойствие и доброта. Носеше синьо метално чайниче, с капаче на пантичка. Остави го на масата, взе две чаши от бюфета, тънки стъклени чаши за вино със столче и изрисувани гроздове. Напълни ги, а аз си помислих „Няма ли за мен чаша”, кой знае как тъжно съм погледнал, но тя сложи едната пред мен и каза: „Пийни си, баба”. Аз погледнах мойта си баба, тя кимна.

Отпих глътка. Вино от малини. Дъхаво, много сладко и ароматно. Беше студено, сигурно го държи в мазето. Хареса ми. „Ела да ми помогнеш” – каза циганката на мойта баба, отидоха до печката, комбинирана печка за готвене и отопление, на дърва, с фурна и три търкала.

Беше лято, но печката беше напалена,  не беше се разбумтяла още, та леко кадеше ...беше топло, много топло... студеното вино ме мамеше... Изпих си чашата, беше ме срам да си сипя, може да видят и ... налапах чучура на чайника и леко го наведох ... Когато свърши, отворих капачето, погледнах, въздъхнах и надигнах чашата на баба.

После не помня нищо. Дали защото леенето на куршум няма характерна миризма, или защото баба ми и циганката разчитаха повече на друго лечение, но последният ми спомен е свързан с аромата на малиново вино.

Карам през Столипиново и си мисля – дали  леенето на куршум ми помогна, или малиновото вино. И дали баба ми беше в заверата. Късно е вече да разбера, баба ми я няма отдавна, малиново вино не съм пил от дете, куршуми след това не са ми лели.

- Мое те тука да ме остаиш, излезохме от маалата.
- Не си ли за центъра?
- Не, шса върна да си допия бирата.
- Защо се качи при мен.
- Усетих дето се притисняаш.

- Чакай да ти дам пари за нова бира.
- Не, не, пари си имам, ковач съм, ножове, брадви, напоследък самурайски мечове праим. Друг път се обади да ти дам един.
- Как се казваш?
- Мето се казвам, Мето, ама ти питай за Бадири. Ти шса сетиш!

Не зная как съм стигнал до София, помня само, че спрях климатика и отворих всички прозорци. Как съм се качил до Бистрица, паркирал, ял ли съм, пил ли съм - не помня. На сутринта се събудих с тежко главоболие и още по-тежки съмнения.

Скочих от леглото, по пижама и бос влязох в гаража. За миг се замислих с ръка на вратата на джипа, после решително я отворих, готов да приема истината. Мирис, макар и лек, на прогнило, възкисело и дим. И едно друго ухание, което нямаше как да сгреша – на малиново вино.

Ароматът на отдавна отминало детство и несъхранена невинност.

Бадири

Георги ТОМОВ

Enigma - Return to innocence
http://www.youtube.com/watch?v=-JpJjsHgYHA&feature=related


Попаднах в Столипиново случайно, че как иначе да попадна. Досетих се къде съм по смяната на пейзажа – скучното сиво предградие внезапно се отдръпна,  засрамено или обидено от нежеланото съседство.

Издънени дограми, сателитни чинии, навесено пране – явно циганите са свободолюбиви, любознателни и чистофайници. Широк и добре поддържан път пресичаше квартала като артерия, от двете му страни бяха струпани подобия на магазини в неописуем гръндж стил, фантазията на вложените градивни материали изненадваше и стряскаше.

Пространството между тях и уморените, опушени панелки, бе покрито с килим от боклуци, разстлан върху непроходима кал. На пътната настилка, върху разхвърляни разкривени маси, столове и пейки, тече целият живот на квартала. Тук се яде и пие, пуши и  шмърка, шляпат се карти и се танцува.

Тук се случват разговорите и скандалите, договорките и пазарлъците, плановите и извънпланови сбивания и оргии. Тук се вихрят  и официалните празници - сватби и погребения, кръщенета, Банго Васил и всички онези весели и тъжни ромски ритуали, заемащи някакви си 265 дни от годината.

Беше пренаселено, в тази лятна привечер на обикновенния делничен ден. Хаотично движещи се млади хора,  положили усилия да се наконтят в неописуем хибриден стил фолк/МТV, насядали пияници и лумпени с пластмасови чаши или направо бутилки в ръце, многолика тълпа, втренчила в мен очи с любопитство, почуда и раздразнение.

С черни рейбан съм, много късо подстриган, масивна структура - типична мутра. Това обикновено помага,  голям майтап, ако баш сега ме вкара в беля.

При стрес се отделя характерна „миризма”, породена от феромоните в потта, която кучетата надушват безпогрешно.  В тяхно обкръжение  никога не трябва да проявяваш страх, това ги настървява. Обонянието на човека е закърняло еволюционно, поради което по-натуралните са по-способни в това отношение, така че горното важи и за циганите.

Такааа, сега трябват увереност и спокойствие, а дали по-добрият вариант не е направо да се демонстрира арогантност. Намалявам скоростта на джипа до санитарния минимум и обмислям как да реагирам, ако внезапно някое цигане легне пред предницата, иди доказвай, че не си го ударил.

Ами ако някой бабаит реши да се прави на автомивка, да се разкрещя или да извадя някой лев. Колко, десет дали стигат? Дали да ползвам клаксона. Не, може да се приеме за паника. Номерът ми е софийски – дали това е плюс или е проблем. Отварям прозореца, подпирам небрежно лакът и си придавам отегчен вид. 

Някой ми маха да спра – стар циганин, брадат и раздърпан, с перде на едното око и заплашителен клюнест нос. За миг се зачудих дали да не дам газ. Спрях, той попита за къде съм, казах му „за центъра”.

„И аз съм за центъра, ше ме земеш ли?” „Качвай се .” Помислих си, че това е идеалният вариант за излизане от „зоната”, пресегнах се през моя Сталкер да му сложа колана (иначе електрониката яко пищи) и тогава ... И тогава усетих миризмата. Миризмата на гнило, прокиснало и пушек... миризмата на ... Бадири!!!

В „«Спомени от миналото”  (The Remembrance of Things Past),  Марсел Пруст казва – „Тогава, когато вече нищо не е останало от едно минало, хората са отдавна покойници, вещите са изпочупени или загубени ... мирисът и вкусът остават неизменни, като душата ... жизнерадостно носещи в крехката си, почти неосъзната същност великото явление “памет”...”

Учените и досега не могат да разгадаят как работи системата за обоняние - едни залагат на теорията на парциалните налягания, други на формата на молекулите. Но никоя теория не казва как точно средностатистическият човек различава над десет хиляди отделни аромата.

И как да си обясним паметта към миризмите, когато невроните, отговарящи за възприемането им, се подновяват всеки шестдесет дни. Колко ли поколения неврони са се сменили от времето, когато съм бил дете. Двеста и четиридесет! Двеста и четиридесет комплекта, всеки от пет милиона неврона за всяка ноздра!!!

Явно обаче последният комплект има добра родова памет, защото без никакво колебание от миризмите на гнило, прокиснало и дим успя да извлече спомена за Бадири.

Бях на пет и половина години, прекарвах лятото при Монтанските си баба и дядо.  Къщата беше току до пазара, в петък беше пазарен ден и ставаше пренаселено. Появяваха се тълпи търговци, клиенти, зяпачи, музиканти и утайката на обществото – циганите.

Дебели сбръчкани старици с шарени потури, седнали „по цигански” до оградите на къщите, напъхали лули в безформените си празни усти, накачулени от куп плетени кошове, кошници и какви ли не неща с дръжки.

Мръсни дрипави мъже на неопределена възраст, с безумни усмивки, комбинация от няколко прогнили зъба и лилави венци, с димящ  фас арда без филтър, току-що вдигнат от тротоара, дялкащи за алиби дървени лъжици и гаванки. Всички те бяха страшни, но и интересни, в мен се бореха желанието да избягам, но обикновенно надделяваше любопитството и ги разглеждах с доза уплах и повечко срам.

Имаше изключение. Казваше се Бадири. Бях чувал много да се говори за него. Той беше вариантът на Торбалан, с него се плашеха децата, предполагам, не само в града, но и в околията. Веднъж дядо ми каза: „Ела да видиш кой е седнал пред портата. Бадири!”. Хвана ме за ръка и ме изведе на улицата. При Бадири!!!

Не можех да погледна дори, никакво любопитство не можеше да ме накара да го погледна, изпитвах само и единствено страх. Атавистичен страх. Затова и  не мога да го опиша, този Бадири – символ на злото в мойте детски очи и ужаса  в мойто детско сърце. Надушвах  присъствието му, задъхвах се, главата ми бучеше и ми се повдигаше. Тази миризма - прогнило, възкисело и дим...

...След това сигурно съм припаднал, тресе ме треска няколко дни, докторите не помогнаха, та се наложи да ми се лее куршум. При  една стара циганка ... В Махалата! Не ми каза баба ми къде отиваме, беше тъмно, къщата – схлупена, на кьоше, няма двор отпред, мушнахме се бързо вътре.

Нямаше никой. Голяма стая, същият бюфет като нашия, креват с пружина, дървена маса, столове със плетени шарени столовки. Печка в ъгъла. На пода няколко ката черги. Правеха се от парцали, виждал съм как става.

Носехме армаган - баница с халва и стафиди. Беше пъхната в найлон и увита в бяла кърпа. Сложихме я на масата и баба ми я накъса на парчета. Отнякъде се появи циганката, много стара, ходеше бавно и безшумно, беше по терлици, с червени потури,  елече и кърпа на главата.

От нея лъхаше тихо спокойствие и доброта. Носеше синьо метално чайниче, с капаче на пантичка. Остави го на масата, взе две чаши от бюфета, тънки стъклени чаши за вино със столче и изрисувани гроздове.

Напълни ги, а аз си помислих „Няма ли за мен чаша”, кой знае как тъжно съм погледнал, но тя сложи едната пред мен и каза: „Пийни си, баба”. Аз погледнах мойта си баба, тя кимна.

Отпих глътка. Вино от малини. Дъхаво, много сладко и ароматно. Беше студено, сигурно го държи в мазето.  Хареса ми. „Ела да ми помогнеш” – каза циганката на мойта баба, отидоха до печката, комбинирана печка за готвене и отопление, на дърва, с фурна и три търкала.

Беше лято, но печката беше напалена,  не беше се разбумтяла още,  та леко кадеше ...беше топло, много топло ... студеното вино ме мамеше ...Изпих си чашата, беше ме срам да си сипя, може да видят и ... налапах чучура на чайника и леко го наведах ... Когато свърши, отворих капачето, погледнах, въздъхнах и надигнах чашата на баба.

После не помня нищо. Дали защото леенето на куршум няма характерна миризма, или защото баба ми и циганката разчитаха повече на друго лечение, но последният ми спомен е свързан с аромата на малиново вино.

Карам през Столипиново и си мисля – дали  леенето на куршум ми помогна, или малиновото вино. И дали баба ми беше в заверата. Късно е вече да разбера, баба ми я няма отдавна, малиново вино не съм пил от дете, куршуми след това не са ми лели.

- Мое те тука да ме остаиш, излезохме от маалата.
- Не си ли за центъра?
- Не, шса върна да си допия бирата.
- Защо се качи при мен.
- Усетих дето се притисняаш.

- Чакай да ти дам пари за нова бира.
- Не, не, пари си имам, ковач съм, ножове, брадви, напоследък самурайски мечове праим. Друг път се обади да ти дам един.
- Как се казваш ?
- Мето се казвам, Мето, ама ти питай за Бадири. Ти шса сетиш!

Не зная как съм стигнал до София, помня само, че спрях климатика и отворих всички прозорци. Как съм се качил до Бистрица, паркирал, ял ли съм, пил ли съм - не помня. На сутринта се събудих с тежко главоболие и оше по-тежки съмнения.

Скочих от леглото, по пижама и бос влязах в гаража. За миг се замислих с ръка на вратата на джипа, после решително я отворих, готов да приема истината. Мирис, макар и лек, на прогнило, възкисело и дим.

Не беше неприятно, може би защото се усещаше и едно друго ухание, което нямаше как да сгреша – на малиново вино. Два аромата, съчетани в един – аромата на отдавна отминало детство и несъхранена невинност.

Aприлци

 

Георги ТОМОВ

Tова лято наказах българското черноморие, лишавайки го от своето облагородяващо присъствие. На проведения от Семейният съвет „търг по документи и надвикване” финала спечели  Троянският балкан, пред Северна Гърция и разни други кандидатури, допуснати за цвят. Семейният съвет се състои от Решаващ глас (аз), Съвещателен глас с право на вето (жена ми) и  Консултативен глас с право на пълно неподчинение.

След няколко уточняващи фундаментални и екзистенциални въпроса „работи ли дискотеката в Априлци”, „с кого ще бъдем” и „нали ако не сме в чужбина, няма вечер да ме карате да седя с вас”,  Гърция  губи с неоспоримия аргумент - „там е адски тъпо”.

Присъдата е оповестена от Консултативният глас, за който всяко място с концентрация под 10 тинейджъра на квадтарен метър е ... (не знам как се пише, но се обяснява с жест на бъркане в гърлото, сбръчкана физиономия и странни звуци).  Съвещателният глас се съгласи с въздишка, страдалческа физиономия и измърморване на нещо от сорта  „там е прекрасно, толкова е спокойно, ама щом детето...”.

Тайната на това да си Решаващ глас е да владееш изкуството на изненадата – затова насред очакването за гръм и мълнии с огромно вътрешно задоволство и  кисела физиономия резюмирам „добре, но после да не ми опявате”.

Всъщност в Гърция си е скука, там няма за какво да се ядосаш. Ние ходим на места, където няма сънародници, та работата е хептен зле. Е как да си починеш, ако нищо  не осмисля престоя ти с анализи, псувни, натяквания и адреналинни скандали от типа „е сега вече ще им ....”, за които ще си спомняте с кумеца поне до другата, пълна с подвизи отпуска, а избрани героични моменти ще разказвате и на внуците.

Априлци е чуден курорт, известен в миналото с линията на партията, а днес, поради липсата й – с кристален въздух, спиращи дъха гледки и  великолепна кухня. Хотел “Априлци” е приказна, прилично реновирана част от рая, с покъртителни „екстри” - зелена морава, червен тенискорт и светлосин басейн.

Най-големият му коз е, че не е СПА. Когато нещо е СПА, то е бъкано с всякакви съоръжения за изтънчени изтезания, за които повечето от нас само са чували или чели в ценоразписи, последното придружено с леко накокошинване.

Всъщност всички  нормални хора рано или късно стигат до идеята „нека един път и ние като другите”,  акостират в някое СПА,  обикалят първите няколко часа с възгласи „яаааа, виж бе ....”  след което засядат в механата и до края на престоя се ползват от имaнентните СПА блага  – ракия, салата, мешана скара, картофки и студена бира.

При  социализма нямаше СПА, поради което бирата, ако я имаше, беше задължително топла. Студена бира!  Това е то СПА – глезотия, но приятно.

Има и една категория хора, твърдо решени да започнат нов живот именно от първия ден, в който отидат на почивка. И го започват - пазят диети, спират цигарите и бирата и, разбира се, спортуват като за последно, при което на третия ден имат тотална мускулна треска, изкълчен глезен, треперещи ръце и свиреп от глад поглед.

Хубавото в случая е, че това явление винаги е временно. Връщането в нормалното русло е неизбежно и съвсем скоро можете да ги познаете само по лекото накуцване, пушене на две цигари едновременно и пиене на бира в промишлени количества.

Ние с кумеца обаче си спортуваме целогодишно. И не бихме се лишили от това удоволствие заради някаква си почивка. В Априлци почваме деня с тенис. За целта обаче трябва да се излезе от стаята, без да събудиш жената. Семейното щастие винаги се е крепяло на необходимостта единият да бъде гузен, разбира се – мъжът.

Тя няма нищо против да се разкараш рано рано, но много иска да я събудиш, за да ти го натяква през цялия ден. Контролира процеса с едно око и таман си стигнал до вратата след секвенцията: пъшкане (обуване на чорапите);  тропане (изпуснати ракети и топки) и мърморене (къде са ми късите гащи), изсъсква „Хавлиите !”.

По подразбиране местата около хотелските басейни са кът. Първите няколко дни, за да не  разочароваш безвъзвратно половинката си,  се включваш в надпреварата „ласт минит” за осиротели два шезлонга – както по-късно се оказва – счупени.

На третия ден преминаваш към практикуване на езически ритуал  „запазване на шезлонг”. Действията се развиват малко преди изгрев - бързи безплътни сенки притичват и разхвърлят хавлии по столовете, наредени на централните места около басейна.

Централни места са тези, които са видими от водата, от бара, от балконите и прозорците на хотела, по възможност и от паркинга. Защото част от удоволствието на почивката е да бъдеш забелязван. В този ритуал участват индивидуални играчи и представители на различните кланове.

Кланът обхваща голяма и шумна компания с типична структура – алфа женска, подражателки, завистнички, бабаит, тарикат-мераклия, шут и обикновени белот пияндета, деца колкото поеме и поне един пудел. Жените в клана си приличат като клонирани. Фризурите, дрехите и аксесоарите са унифицирани,  същото е с женските носове и устни, а за женските прелести няма какво да говорим.

Навремето приятел водопроводчик имаше само тръборез с джаджа за резби  ѕ цола, другите му откраднали или загубил, та правеше всичко на този размер тръби, от захранване на дворната ми чешма до магистралния водопровод на един от новите столични квартали. Като се замисля, от него би излязъл страхотен пластичен хирург.

Мъжете в клана са най-различни по размер, форма на шкембетата и степен на плешивост, но като цяло са в поддържащи роли, включващи пиене на бира и мазане на женски гърбове с крем.

„Ложите” на басейна са заети, но ние се доредждаме до „първи ред на балкона” и с чувство на изпълнен дълг се отдаваме на тениса. Направо сме си баровци – имаме си частен корт - за цялата седмица други играещи не видях.

Да се чудиш – постоянно се разминаваме с разни хора в спортно облекло със специфичен тенис дизайн и маратонки специално за червен корт. Повечето са с ракети в ръце, има и такива, дето мъкнат огромни термобегове ..... пълна мистерия е обаче защо. Може пък да играят нощем или да ни дебнат и когато не внимаваме, да  развихрят безшумни, но кървави тенис драми.

Разбира се, аз бия (според кумеца имам късмет), четкаме корта, правим си душ, скачаме в басейна и плуваме на воля ....е... 100 метра общо, аз 20, кумецът 80 (той  на плуване е късметлия). Излизаме и ето го нашият миг – лягаме на шезлонгите, а наоколо красота и тишина.

Но не за дълго – първо се появяват предните разузнавателни постове на противника, състоящи се от невръстни камикадзета, които след 2 сухопътни обиколки с неразумна скорост и поднасяне по завоите,  раззуват джапанките задължително по една в двата противоположни края на басейна, след което скачат панически във водата, размахвайки ръце и крещейки така, че винаги се оглеждам за рояк диви пчели.

Този ход е печеливш, защото междувременно основните войскови подразделения са достигнали предния рубеж, разгърнали са се, заели са позиции и след канонада забележки, категорични заповеди и  неистови заплахи преминават към енергични обходни маневри с недвусмислена цел – ошамаросване на камикадзетата.

Но тази сутрин, излизайки от басейна, чувам звук, който един мъж различава  и насън  – тракащи женски токчета ... Тракането на женски токчета винаги предава морзово послание, водещо до незабавна, пълна  и повсеместна бойна готовност. Интересното е, че се приема по същия начин и от жените, разбира се, контекстът, както и врагът, е  различен.

Кумецът си плува, засега е извън играта. Поглед към обекта, дискретно, през рамо и – ооооо ... да, да. Далече е още, но аз ги разбирам тия работи –  десетка. Пълна десетка, без забележки, всички екстри, тунингована, дълга база, спортно окачване, оторизиран сервиз, грижовен стопанин (сигурно пенсионер, да е навъртял да е навъртял - колко да е навъртял). И еърбеци,  … перфектни! И това всичко само с един поглед през рамо. Толкоз. За специалиста стига.

Истинският мъж си личи в екстремна ситуация, дали мисли бързо и дали действа решително! Бях като светкавица -  моментално дръпнах хавлията на жена ми от шезлонга до моя и нали съм умен,  няма да е сама, все по някое време и навлекът ще се появи, хоп – и на детето шезлонга сдавам, после ще ги мисля.

Такааа, време е за втори поглед –  бял бански, много интелектуално, за да не прозира мокър, трябва да е адски скъп, бели чехли висок ток, не са златни – модерните за сезона, тая е един сезон напред (колко съм висял по моловете - „пухчо, само да погледна” - направо стаж за пенсия съм натрупал),  цикламена чанта, без огромен надпис – значи може да е маркова (колко маркова, ще разберем после, като видим тигелите), парео (защо не съм изненадан – не е тиграк).

Носи огромни очила, закриващи половината физиономия, тенденция, ненавиждана от козметиците, но единственото работещо решение за проблема с бръчките около очите. 

Идва, идва, кима ми … божееее … Стил, обаяние и чар – перфектна!  Замайва ме с парфюма си. Доближава опасно близо, посочва заложените капани - шезлонги, усмихва се (разбира се, перфектни зъби) и преди да каже и дума, аз махвам небрежно, но красноречиво с ръка – е как, свободни са!!!

Тя сяда грациозно на по-близкия до мен, при което се появяват почти невидими сатенени гънки над ръба на банския, косата и е вързана с цикламена панделка и нещо като мрежичка, тъмна и естествена, затварям очи защото така или иначе не мога да им вярвам... Перфектна!!!

Стърча тъпо и обмислям как да легна с достойнство. По принцип е доста трудно да легнеш на шезлонг достойно, винаги се минава през седяща фаза, при която коремът напомня голяма възглавница, без ни най-малък намек за въображаемите баклавички, за които работиш по 1 час всеки ден на килима в хола и по 2 часа сряда и петък във фитнеса.

Може да се изпробва вариант на странично полягане, но това помага само ако е с гръб към обекта. Иначе е още по трагично, някаква странна маса се изсулва надолу, висва и достига шезлонга доста преди теб, разстилайки се издайнически... Тъй като надали можеш да се надяваш всички наоколо да получат временна слепота, то трябва да се действа бързо, като най-добре е да паднеш на шезлонга заднишком, прав като талпа.

Направих го – вие обаче недейте! Боли!  Ама аз не усещам! Лежа си така, в кататоничен ступор, упоен и отнесен, светкавици  изписват огнени въпроси -  …ех, ако…дали … какво пък ….защо да не …Господи, Господи, Господи – перфектна!!!

Тогава чух гласа и, ангелско „Альоо, хааай – обажда се на някого.  - Аха, аз съм муцка. Тукай супир, мноо яко. И човекът и  напрао виликулепин. И муцка, ши падниш, такова ма пирфектно.”

Не знам за „муцката”, но аз паднах. Така както си лежах, така паднах. Този път наистина боли, ледени пръсти стискат сърцето, конвулсивни опити за преодоляване недостига на въздух... Главата на кумеца стърчеше над ръба на басейна, вода се стичаше в зяпналата му уста. Тя затвори телефона, стана, погледна ме кокетно и  попита:
- Дей дилбокоту?

Тук не издържах, скочих,  хванах я за ръка, направихме няколко крачки към басейна и с безумни очи, пълни с гняв или може би отчаяние, но с категорична молба да не се меси каквото и да стане, изръмжах към  кумеца:
- Дей дилбокоту!!!

Трябваше да отидем в Гърция. Там не съм чул хубавите жени да питат „Дей дилбокоту”, може би защото няма хубави жени, а може би защото не знам гръцки. Всъщност как е „Дей дилбокоту” на гръцки? Не не не, не ми казвайте. Айде нема нужда. Берекет версим. Или това е на турски?

Гледна точка: Пушачи ли? Всички сме затворници навън в жегите!

Абсолютната забрана ни изкара на 35-градусовия ад

Боряна АНТИМОВА

Отказах цигарите през 2010-а след 30-годишно пушене. Вече не размахвам това като знаме на своето превъзходство. За някои е значително по-тежко да се измъкнат от лапите на никотина. Други бунтари пък абсолютно съзнателно отказват да спрат цигарите и да се подчинят на всеобщата заповед. Защото как иначе звучи пълната забрана за пушене на обществени места?

С приятели от години се събираме в събота в уютно кафе на тиха уличка близо до бул. “България”. Има климатик и цените са прилични. От 1 юни обаче цялата компания се пържи отвън на жегите. Нали повечето приятели пушат, излизаме с тях на 35-40-градусовия пек, за да не подтичват през половин час за по цигара навън.

Да, има и друг вариант – всички да сме вътре на хлад, а зависимите да подръпват фас навън в шепа. Набързо. Гузни, че ни карат да ги чакаме. Аз обаче не искам да карам приятелите си да се чувстват като престъпници. Нито пък приемам аз да съм “затворник”, като се лиша от компанията, в името на стерилната чистота на опразненото кафе.

Вътре е тихо, чисто, ухае на цветя, звучи приятна приглушена музика, има красиви масички и удобни ъглови дивани, където може наистина да се освестиш в жегите. И празно. Навън дори и под чадърите е като в сауна, масите и столовете са пластмасови и прашни. Но всички се скупчват под противните чадъри. Защото там е купонът. Нали хората отиват на кафе, за да се видят с приятели, да общуват, да бъдат заедно.

Преди години, когато се пушеше и в офисите, една млада дама тормозеше всички ни в стаята – все пушачи, като сутрин демонстративно разтваряше прозорците и ни се караше. А ние трябваше гузно да наведем глави и да се чувстваме виновни, че “омирисваме дрехите й на циганско”. Вечер обаче девойката охотно седеше в компании, където дрехите й се овоняваха. Но не мрънкаше. Нито пък избягваше одимените компании.

После разбрах, че го прави, защото не можеше да ни унижава на тема професионализъм. Беше една жестоко комплексирана и неуспешна девойка, открила начина да кара и другите да се чувстват смазани.

Какво излиза с влязлата в сила от 1 юни абсолютна забрана за пушене на обществени места? Всички са “затворници”, наказани да седят отвън в жегите – и пушачи, и непушачи! Зимата пък всички ще зъзнат солидарно навън. Тогава какъв смисъл имаше от абсолютната забрана? Кого обслужва тя – непушачите, всички хора, определени кръгове? И на кого угодихме, като отхвърлихме зонирането на заведенията на места за пушачи и непушачи? На ЕС? Там обаче зверската забрана се прилага далеч не във всички страни.